Фестивал "Младите в театъра"

История по действителен случай. Млад министър е уличен в корупционна сделка. Съпругата му го напуска, обществото го дискредитира. Какво се случва с него обаче след това? Представлението се занимава с непреходната тема за корупцията и измамата, с търсенето на преките пътища и хватки, водещи до социален или финансов растеж. Духовността е на заден план за сметка на изгодата. А средствата за постигането ѝ са оправдани, макар и безскрупулни. Този кратък очерк на проблематика на пиесата е силно забележим в настоящия ни социум. И макар и очевиден, понякога може да бъде доста непредвидим. Всичко ли е такова, каквото изглежда? И способни ли сме да го забележим? Човек вижда това, което знае, но какво се случва отвъд знанието? Именно загадката, дебнеща зад ъгъла и интригата около нея са основа на настоящото представление.

Едно момиче, което живее в кутия, но не иска. Едни хора, които са избягали от реалността, защото искат. Всички те се срещат непонятно защо, непонятно къде, в абсолютно непонятна реалност. Всички са засмукани от дупката. Дупката е безгранична. Никой нищо не знае. Тя знае, тя видя, тя чу. Тя съм аз. Тя си ти. Пълен си с толкова много същества, които не познаваш. Те могат всичко, което ти не можеш, те знаят неща, които искаш да отречеш. Ела да ги видиш. Алиса ще е там. Точно на самия ръб на реалността. Белият заек ще я бутне. Ще търси някаква непонятна истина, за да я загуби и да намери себе си. Ще може ли да понесе- и кой би могъл- такава непроходимост? Слепешком се търси над пропастта на догадките.

Едно вълшебно театрално приключение, изпълнено с магия, мистерия и… МНОГО ЗАХАР! Класическата приказка „Хензел и Гретел“ оживява на сцената, за да ви срещне с братче и сестриче, изправени пред най-големите си страхове. Вълшебната гора крие безброй тайни, а в мрака дебне Баба Сладка, която май никак не е сладка… Грозното патенце също ще се появи в нашата история… Какво общо има с Хензел и Гретел? Елате и разберете!

„НЕЧОВЕК“ e поглед навътре към самите нас, тук и сега, който с грижа и тревога се опитва да разбере по-добре как стигнахме дотук и най-вече как можем да продължим напред заедно, водени от най-хуманните си мечти, а не от най-бесните си нагони. Преплитайки фрагменти от българската история, цитати от известни личности и поезия, спектакълът деликатно очертава хаоса от неща, които ни делят исторически и културно и които с лекота отново и отново се превръщат в основа за прокарване на разделителни линии помежду ни. Но също така намира и нишките на онова, което трайно и здраво ни свързва в общност и общество. Именно театралната сцена, за която добрият диалог е основополагащ, е най-подходящото място за провеждане на този толкова спешно нужен разговор в обществото ни, разкъсано от непримирими крайности. Възможността да си спомним, че болката и гневът, предизвикани от несъгласието с другия и от усещането за несправедливост, са споделени чувства, които всички изпитваме, независимо в какво вярваме, е първата стъпка наобратно към нас-заедно.

Спектакълът „Човек изчезва през Фаустцена“ е вдъхновен от великото произведение на Гьоте - „Фауст“. Тук великата творба сякаш не може да удържи лакомията на своя главен персонаж. Той се пренася отвъд кориците и се разлива в света. Става брат на нашето съвремие. Сделката с Мефистофел полага началото на новата геоложка епоха - Фаустцена, а Земята се превръща в сцена на пълзящите бенефициенти на нашия нов прародител - Фауст. През Фаустцена няма и следа от светлината. Не е останало почти нищо. Тази епоха е след края на живота. Останали са само прокълнатите да живеят. Вместо Първа и Втора част на трагедията, има само „Край“.
През тази епоха, „Фауст“ — двигателят на вечното модерно просветителско търсене, е сведен до хартиено копие от митологическия архив на Просвещението. Той вече не е учен, не е търсач на духове и призраци, не е проникващ в света. Не е универсалната европейска митологема, стояща редом с Хамлет, Дон Жуан, Дон Кихот. Днес той е ядлив, пристрастен към егото си, всеотдаен, всепоглъщащ автократ, който изяжда всичко навън и навътре. Той проектира в един непрекъснат монолог света върху себе си и себе си върху света.

„Тази история можеше да започне по хиляди начини. Например с едно име. Владислав Сурков. Този господин работи в президентската администрация. Кремъл му има пълно доверие. Слушат го. През 2005 г. във вътрешен циркуляр Сурков пише дословно: „Враговете на държавата се делят на две категории: такива, които можем да вразумим, и такива, които не сме в състояние да превъзпитаме. С последните не е възможно да се води диалог и това ги прави непоправими. Държавата трябва да предприеме действия и да премахне от територията си непоправимите."

Пиесата на Стефано Масини ни разказва през различни фрагменти от събития и спомени, за разследванията на руската журналистка Анна Политковская на събитията около Втората чеченска война. Макар да лежи на документални факти, пиесата работи с лични преживявания, вътрешни конфликти и човешка уязвимост, което я издига над нивото на политическия реализъм и създава силен образ на нещо по-голямо - непримиримостта в търсенето на истината и нейното защитаване с цената на пълно себеотдаване, дори това да означава фатален край.